Пътят към Сребърна започна рано в топла септемврийска сутрин. Велосипедът беше натоварен, а слънцето вече обещаваше дълъг ден напред. Разстоянието беше повече от 110 километра и знаех, че това ще бъде изпитание както за издръжливостта, така и за търпението. Но очакването да слушам, да записвам и да откривам гласовете на дивата природа край Дунав правеше часовете по-леки.
След почти осем часа въртене на педалите пристигнах в село Сребърна, уморен, но пълен с енергия. Първият ми импулс беше да тръгна към Дунав, в търсене на откритите води и безкрайните птичи зовове. Поех по прашен, неравен път няколко километра, но мястото не беше правилното—твърде празно, твърде тихо, лишено от звуковата картина, която търсех.
Върнах се през селото, излязох на главния път и след още няколко километра се озовах от източната страна на езерото. В момента, в който спрях над водата, усетих, че съм на точното място. Тръстиките шепнеха в вечерния вятър, а небето избледняваше в меко синьо. Все още не беше тъмно—малко преди 20:00—но нетърпението ми беше по-силно. Оставих велосипеда, разопаковах техниката и започнах да подготвям оборудването.
Първият звук ме изненада: рев на елен, силен и близък, отекващ от хълмовете над мен. Замръзнах за миг, слушах, после се усмихнах. Нощта започваше още преди да натисна бутона за запис. Скоро се чуха стъпки в далечината, а ниски грухтящи тонове издадоха присъствието на диви прасета. От езерото разнолик хор от патици и гъски изпълваше тишината, непрекъснато кудкудякайки под изгряващата луна.
Около 22:00 атмосферата се промени напълно. Вълците започнаха да вият—не един, а много, от всички посоки. Гласовете им се смесваха с непрестанния рев на елените, тъкайки звукова картина толкова жива, че имах чувството, че стоя в центъра на древна история. Въздухът беше хладен, лунната светлина сребърна върху водата, а дивата природа сякаш се приближаваше още по-близо.
На разсъмване записах отново—светът беше по-нежен, по-спокоен. Езерото се събуждаше бавно, птиците се обаждаха една по една, а нощната драматичност се превърна в деликатно утро. След като събрах техниката, се върнах в селото за вода и за да презаредя батериите. Но пътуването ми не беше приключило. Самият Дунав ме зовеше.
Дунав се пробужда
Пътят до реката беше труден—неравни коловози, храсталаци, ронлива земя. Но когато пътеката се отвори и застанах на самия бряг, гледката спря дъха ми. Хиляди птици изпълваха бреговете и небето: пеликани, корморани, чапли, лебеди. Дунав пулсираше от живот.
Преоблякох се в камуфлаж, за да не ги смущавам, и внимателно подредих микрофоните около лагера. През деня звуковата картина беше плътна, наситена, непрекъснато променяща се—крила, гласове, плясъци във водата. Но с настъпването на нощта сцената стана магическа.
От гората се чу ухкане на бухал. От езерото долитаха гласовете на корморани, резки, но красиви. Понякога се обаждаше и лебед, а ревът на елен се върна отново—свързвайки това място с предишната нощ край езерото. На малкия остров срещу мен забелязах вълк, който се разхождаше. Мълчанието му беше по-силно от звук, макар че по-късно през нощта вълците се обадиха само веднъж, сякаш за да напомнят, че са тук.
Преди да заспя, поставих малък ръчен рекордер с бинаурален микрофон на разстояние от палатката и го оставих да записва цялата нощ. На сутринта го прибрах и бързо прегледах—девет часа непрекъсната дива природа. Подарък. Цяла звукова история, каквато не бях очаквал.
Живият резерват
Сребърна е много повече от езеро. Това е обект на ЮНЕСКО и биосферен резерват, разпростиращ се на над 600 хектара на южния бряг на Дунав. Най-известен е като убежище за птици—над 200 вида живеят или преминават през него. Тук се среща и един от най-редките в света видове—белият къдроглав пеликан.
Всеки сезон носи различни миграции: чапли, корморани, ибиси, лебеди, гъски—всяка със своя глас, всяка част от живия оркестър на резервата.
Но това, което ме впечатли най-много, не беше само разнообразието, а интензивността на звука. Сребърна не е тиха. Тя е жива, пулсираща, променяща се от здрач до зори—от воя на вълци до вик на лебед, от глъчката на гъски до безшумния полет на пеликани.
Размисъл върху пътуването
Когато слънцето изгря над Дунав, записах за последен път. Сутрешната звукова картина беше по-лека, по-свежа—като начало на нова глава. По време на закуска преслушах част от нощния запис и се усмихвах на спомените за воя, крясъците и ударите на криле в тъмното.
По обяд натоварих всичко обратно на велосипеда и поех по дългия път към Силистра, а после—към дома. Тялото ми беше изморено, но умът ми носеше звуковия пейзаж на Сребърна и Дунав.
Това пътуване не беше просто велосипедно приключение или звукозаписна експедиция. То беше напомняне, че на места като Сребърна природата все още говори с ясен и древен глас—стига да сме готови да слушаме.
Слушайте на любимата си платформа
Слушайте в YouTube и YouTube Music
Статията е част от проекта Nomadic Soundscapes на твореца Венцислав Илиев (Джейкъб Райли)
